Консултант по ранно детско развитие: психиката не бива да бъде оценявана “на око”

Видеоклип с агресивно поведение на пловдивски ученик се превърна в централна тема през последните няколко дни. Кадрите свидетелстват как деветокласникът удря с пръчка по дневника на учителката си и по мобилния й телефон, а след това рита вратата и неконтролируемо се спуска да я прегръща заради написаната с молив тройка. Отстрани съучениците му го подстрекават “Давай! Полудей!” Реакцията им допуска, че това не се случва за първи път в класната стая. Но никой не изглежда изплашен. На пръв поглед изглежда, че става дума за гавра. Но коментарите потепенно станаха разнополюсни. Първите – осъждащи поведението на ученика, определяйки го като хулиганско. И вторите – обръщащи внимание на поведението му, което някои експерти дръзнаха да определят като “извън норма”. Термин, с който специалистите в областта на детското развитие си служат, за да диференцират различни състояния на децата със специфични отклонения в поведението.

Ескалацията в социалните мрежи стигна дотам, че заваляха заплахи за саморазправа с ученика. След разпространението на видеоклипа впечатление направи защитната към момчето реакция на директорката на училището и преподавателите му, които признават, че не за първи път са попадали във фокуса на различното му поведението. Въпреки това смекчаващо го определиха като “прекалено емоционален”. Не и хулиган.

Родителите на детето споделиха, че за осми път ще го местят в ново училище.

Дали това е решение за интергацията на това “по-емоционално” дете, има ли начин държавата да се самосезира и да му помогне по някакъв начин и как се борят родителите на деца с проблеми в училище у нас? Попитахме Станислава Чуринскйене – консултант по ранно детско развитие, член на Дружеството по морска, авиационна и космическа медицина, сертифициран оценител на развитие с CARS2 и DP3, председател на Сдружение “Всяка дума”.

– Как ви се струва поведението на момчето – като хулиганство или поведенческа особеност?

– Психиката и развитието на децата не бива да бъде оценявана “на око”, чрез субективно наблюдение, а с обективни, сертифицирани тестове. Затова и да се каже по един видеоклип, какъв точно е проблемът при момчето, би било спекулация. Факт е обаче, че масово родители на деца с проблеми в развитието, както и професионалисти, разпознаха някаква форма на невроразвитийно разстройство от аутистичния спектър и го огласиха в социалните мрежи. Може да се отбележи, че детето има голям проблем с управлението на емоциите и агресията си. Отдавна е доказано, че високите нива на агресия са свързани с проблеми в определени гени, например МАО А, които са фактор и при появата на невроразвитийни проблеми. Това не значи, че тези проблеми и агресивността са непременно свързани. Преподавателският екип пък сподели трудности на детето да поддържа контакти с връстници и да разчита социални знаци – още един аргумент за проблем от този порядък.

– Майката на въпросното момче съобщи, че го мести за пореден път в ново училище. При подобни прояви – това решение ли е на даден проблем с поведението на ученика?

– Промяната най-вероятно ще създаде още повече стрес у детето и повишената тревожност може да резултира в нови прояви. Става порочен кръг. Решението е биопсихосоциалният подход, който за жалост не е особено застъпен у нас. От една страна, да се оцени какви физиологични проблеми (обикновено са метаболитни) е възможно да има детето, които водят до проблеми с управление на емоциите и реакциите; какви са психологичестрите стресори, какви са факторите на средата. И да се работи с проблемите. Професионалната подкрепа за преподавателския екип, който няма как да не е под стрес, също е нужна. Не е редно да критикуваме и онези, които нямат в главата си идеята за агресията като симптом. Всеки се плаши от агресивни прояви и се случва в обществени ситуации да реагира импулсивно. Чувствата на всички участници в ситуацията, трябва да бъдат признати и отчетени.

– Нека влезем в кожата на родителите – какво им струва да съзрат проблема у детето си? Има ли механизъм, по който държавата да се самосезира и да им помогне?

– Истината е, че системата не само у нас, но и в Европа, се задъхва да догони растящия брой на деца с невроразвитийни проблеми – от обучителни затруднения, през хиперактивност, до разстройство с противопоставяне и предизвикателство, както и всякакви форми на аутистичния спектър. И не, не е вярно, че в момента диагностиката е по-добра или че това са модерни измишльотини. Има небивал бум на проблеми в развитието от всякакъв вид. За един родител е изключително трудно да приеме, че нещо при детето му не се случва по най-добрия начин. Паниката и чувството на вина, отрицанието на проблема, страхът са огромни. Често се губи много ценно време за ранна интервенция и когато проблемите са по-дискретни, те лъсват в училище. Държавата пък няма нужния ресурс за оптимална помощ за децата – на първо място липсват медицински специалисти, които познават в дълбочина връзката между метаболитни проблеми и такива в развитието и адаптивното поведение, няма екипи за биопсихосоциална интервенция. Самосезиране на държавни органи в този момент, едва ли ще доведе до нужния резултат.

– Какъв избор имат родителите в България, за да интегрират и развиват деца с различни отклонения – поведенчески, психиатрични или неврологични дори?

– Ако става дума за държавно училище, то там родителите избират между това да изпратят детето с асистент (за когото те плащат), комбинирана форма на обучение – в някои часове децата влизат с класа, в някои с тях се работи индивидуално или просто да ги пратят на училище с нереалистичната надежда, че двата часа работа с ресурсен учител седмично ще са достатъчни. Истината е, че големи класове не са подходящи за деца с някакви затруднения, там повече индивидуално внимание е задължително, но частното училище, освен високите цени, не е непременно по-добрият вариант. Трябва да признаем обаче, че преподавателската роля има своите ограничения – преподавател, отчасти възпитател – да, но той няма как да е терапевт и лекар на детето. Нелеката задача на родителя е да работи за постигане на някаква училищна готовност, с помощта на медицински и поведенчески специалисти. А това иска време и средства, често единият в семейството напуска работа, за да е с детето. Това води до изолация и намаляване на доходите. Тук е мястото на държавата да се намеси.

– Как се борят родителите в България, за да интегрират деца с отклонения в развитието?

– Като начало, в Европа сме много назад по отношение на съвременните терапевтични подходи за деца с поведенчески и когнитивни проблеми. Силно се неглижират физиологичните проблеми, които съпътстват поведенческите и децата не получават лечение. Няма разбиране, че зад “странното” поведение на детето стои проблем, а не неглижиране или липса на възпитание. Първото нещо, което преодолява родителят, е огромната стигма и срам, че той не прави нещо както трябва. После – налага му се да отсее много информация за причините за тези проблеми и да избере подходящия за детето си терапевтичен план. Да намери средства, за да го осъществи. Във всички тези задачи, той е много сам.

– Какво отличава децата с проблеми от този тип от останалите?

– С по-малък капацитет за адаптивно поведение, управление на емоциите и реакциите, намалено внимание, непоседливост, обучителни затруднения, трудности в общуването – особено с връстници, проблеми с осмислянето на социалните ситуации, груповите игри и задачи. Дори и проблемите да са уж дискретни, и децата да са проговорили навреме, те имат затруднения да облекат в думи преживяванията си, както впрочем и да преразказват прочетени текстове. Преработката на информация при тези деца се случва по много различен начин, отколкото при тези в норма и е важно да помним, че е въпрос на функциониране на централната нервна система.

– Смятате ли, че проблемите идват от семейната среда? Какво трябва да се случи с деветокласника от видеоклипа, за да бъде интегриран, да бъде приет?

– Нито едно дете с проблем в развитието не е хулиган. То е дете, чиито процеси в организма, например невромедиацията, не се случват по най-добрия начин. Смятам, че в днешно време, всеки от нас има по един познат родител на две деца, едно от които много проблемно дете и едно – ангел и пълен отличник. Как си обясняваме различното поведение и обучителни постижения на две деца, отглеждани в една и съща среда? В случаи на проблеми в развитието, семейната среда е от изключително значение дотолкова, доколкото от родителите зависи да реагират възможно най-бързо на проблема и да стартират адекватна терапия, основана на цялостен, биопсихосоциален подход. Проблемите в развитието обаче не са липса на възпитание и вярвам, че с общественото осмисляне на този факт, средата ще стане по-подкрепяща. Което обаче не значи, че не трябва да има ограничаващи действия срещу агресията.

Вашият коментар